Операция Корона, Част 1 – По следите на вируса фантом
Здравейте уважаеми Читатели.
Публикувам материали на един приятел, който нашумя в социалните мрежи с постовете си, касаещи пЛандемията. Името му е Д.Х., а моята задача е да разпространя информацията, запазвайки неговата анонимност до колкото това е възможно. Д.Х. е един млад, мислещ българин, който запазва критичното си мислене в тези времена на принуда, и на страх, за което аз лично му свалям шапка.
Приятно четене:
Здравейте, приятели. Тъй като Ковид играта рязко загрубя през последните седмици, нека видим защо царят е гол. С други думи, защо няма реални научни доказателства за съществуването на вирус, наречен SARS-CoV-2, причиняващ Ковид-19, която иначе е съвсем реална инфекция.
Да започнем от генома на вируса. На 3 февруари 2020 в престижния “Nature” бе публикувана статия, описваща начина, по който вирусът е открит в китайски пациент. От белия дроб на мъжа е взета проба, съдържаща генетичен материал, включително и РНК. От пробата са генерирани над 56 милиона отделни малки РНК сегменти. Те са обработени от две компютърни програми (де ново NGS асемблери) – Megahit и Trinity, които на базата на тези РНК сегменти генерират над 1,700,000 варианта на това как въпросния вирусен геном би изглеждал. От всички варианти учените избират за верен този, който съдържа най-много нуклеотидни бази и е най-сходен с предишно известен коронавирус. С други думи, представете си, че нареждате огромен пъзел. Тъй като не знаете как точно изглежда картината, която желаете да сглобите, преглеждате милиони версии и избирате една, която ви изглежда най-логична. Как обаче знаете, че тя е вярната? Как изобщо знаете, че сглобявате картина на вирус, ако не знаете произхода на тези 56 милиона парченца от пъзела на първо място? На практика в пробата на този мъж нито е открита отделна вирусна частица, нито е открит генома на вируса в своята пълна последователност. Дотук имаме наличен само хипотетичен вирус с хипотетичен геном, плод на компютърно моделиране.
През февруари същата година, както и в следващите месеци, редица научни екипи провеждат сходни експерименти, като този път наблюдават вируса в действие. За целта те използват така наречената вирусна култура – метод, чрез който вирусите биват култивирани в лабораторни условия. Това, което учените правят, е да смесят ин витро човешки и/или животински клетки, животински серум и „инфектиран“ материал – в случая, секрет от белия дроб на болни от пневмония пациенти. По правило, към тази смес се добавя неколкократно антибиотичен разтвор, а клетките се поддържат живи с минимално количество храна (серум). След няколко дни мембраната на клетките се разбива или самите те започват да умират. Както ще видите след малко, това се случва именно защото културата е „стресирана“ от антибиотиците и от липсата на храна. Но тези клетъчни изменения и смърт (наречени „цитопатогенен ефект“) се преписват на вируса, съдържащ се в „инфектирания“ материал. Цитопатогенният ефект служи като показател, че: 1. вирусът съществува и е успешно изолиран. 2. вирусът е заразен и инфектира гостоприемника си. 3. вирусът е патогенен, тоест, способен да причини заболяване.
Междувременно клетките във вирусната култура произвеждат мънички везикули (частички, мехурчета), някои от които учените решават, че са вирусни. Както обаче ще видите в продължението на текста ми, този нов „коронавирус“, който ни показват на снимки в различните му форми, е продукт на нормалното функциониране на клетките. „Вирусите“ в културата биват разглеждани под микроскоп и снимани, но техният геном остава загадка. Така от една страна ни показват генома на SARS-CoV-2, плод на компютърен модел, от друга – как вирусът изглежда ин витро. Но от тези ин витро „вирусни“ частици не се изважда генетичен материал, за да се докаже, че той съвпада с резултата от NGS асемблерите.
И тъй като „вирусните“ частици не се отделят от вирусната култура, за да бъдат поставени в здрави гостоприемници (като например група мишлета), то в тях се инжектира цялата смес от човешки и/или животински клетки, серум, антибиотици и течности от болни пациенти. Когато телата им реагират на тази токсичност с възпаление или с други симптоми, това се приема за показател, че са развили SARS-CoV-2 инфекция. Разбира се, геномът на вируса е изучаван, правени са експерименти и с така наречения „шипов протеин“. Само че този протеин също никога не е директно взет от вирусна частичка.
Нека кажем няколко думи и за така наречените „контролирани експерименти“. Контролиран експеримент е научен експеримент, проведен в контролирани условия, което означава, че само един или няколко фактора се променят във времето, докато всички останали са константни. Така учените могат да разберат дали получения ефект от техните опити не се дължи на използвания метод например. В нашия случай, учените казват, че правят такива контролирани експерименти, но това не е вярно. Например, ако те твърдят, че цитопатогенният ефект се дължи на вирусната инфекция, то те трябва да повторят експеримента, като клетъчната култура отново се „стресира“ с антибиотици и се лиши от храна, като към нея този път се добави „неинфектиран“ материал.
Само че подобни експерименти не се правят и затова биологът Щефан Ланка лично нае лаборатория през месец април тази година. На снимката д-р Tom Cowan представя резултатите от експеримента на Ланка. Те показват, че клетките във вирусната култура умират и произвеждат „вирусни“ частици поради самите лабораторни условия, без да е нужно да се добавят течности от болен човек! Наблюдаваните „вируси“ не са причина за структурните промени в клетките и тяхната смърт, а резултатът от тези процеси! Нещо повече. Щефан е напът да направи още нещо. И тъй като следя ежедневно интервютата му, знам, че ще завърши опитите си, независимо от техническите спънки, които лабораторията му създава. Само добавяйки РНК от дрожди (квасни гъбички) към вирусната култура, Щефан ще „изолира“ генома на SARS-CoV-2, както и на други РНК вируси! Точно така – без изобщо да е нужно да се взема проба от човек, камо ли от някой с вирусна инфекция, Щефан ще „открие“ генома на SARS-CoV-2 във вирусната култура. И това ще е началото на края на лъжата, наречена „коронавирус“.
В заключение, в момента светът е „нападнат“ от делта варианта. А знаете ли, че само до септември миналата година по официални данни са открити над 12,000 мутации на този вирус? Как е възможно това? Когато се опитваш да повториш експеримент по откриване на нещо, което не съществува в реалността, е нормално да не можеш да го повториш на 100% успешно. Когато учените в различни лаборатории не могат да „открият“ абсолютно същия геном в пробите, взети от Ковид-19 пациенти, вместо да признаят, че са направили грешка, те възкликват: „Я, вирусът пак е мутирал!“ Да, 12 хиляди пъти за 8 месеца…
Преди да ви покажа, че частиците, представяни ни за коронавирус, са всъщност везикули, продукт на нормалното функциониране на клетките ни, нека за момент се върнем към предишния ми текст. Представете си, че сте китайски учен. Получавате спешно обаждане от Ухан, където според местните власти се е появила нова вирусна инфекция, причиняваща нетипична пневмония. Като учен, как можете да докажете дали наистина нов вирус е причинил тази пневмония? Ако изходим от теорията, че вирусната частица прониква в тялото ни, заразява една клетка, след което репликира себе си в хиляди копия, които на свой ред заразяват нови клетки и произвеждат нови вирусни копия, то задачата ви изглежда сравнително лесна.
1. Събирате голяма извадка от пациенти, страдащи от въпросната пневмония.
2. От всеки пациент вземате проба, било то слюнка, кръв, бронхиален секрет и прочие.
3. Във всяка проба следва да откриете хиляди, ако не милиони вирусни частички, с една и съща форма, размер и структура.
4. Използвайки стандартни лабораторни техники, отделяте тези вириони от всички други везикули, намиращи се в пробата.
5. Секвенирате генома на вируса и извършвате редица тестове и анализи.
6. Поставяте вирусни частици в група здрави гостоприемници, по начина по който вирусът прониква в организма в реални условия, като поне част от тях развиват типичните симптоми на въпросната вирусна инфекция.
Това е най-директният, логичен и научен подход за доказване съществуването и патогенността на даден вирус, в случая на SARS-CoV-2. Изненадващо или не, вирусолозите не правят такива изследвания. Организации като СЗО, CDC, „Робърт Кох“ и други нямат проблем с факта, че коронавирусът не се изолира директно от човешко тяло. Шокиращо и безсрамно е изказването на бивш ухански вирусолог към д-р Андрю Кауфман, че дори и събраните проби от десетки хиляди болни от Ковид-19 пациенти не са достатъчни, за да гарантират нужната „концентрация“, за да открият в тях SARS-CoV-2. Следователно, използването на вирусна култура е задължително. Шокиращ за мен е и фактът, че науката отдавна е способна да изолира директно от тялото ни така наречените екзозоми, които имат сходен размер с коронавируса, да изследва техния генетичен материал и дори да установи, че някои екзозоми съдържат вирусни геноми, но не може да приложи същия директен подход към самите вируси!
Разбира се, един логичен контрааргумент е този, че само вирусолозите могат да кажат кой подход е научен и кой не е. Тогава обаче, ако държат да се наричат „учени“, те са длъжни да извършват контролирани експерименти във всяка стъпка от използваната от тях методология. Започвайки от секвенирането на генома с помощта на компютърни програми, ако те могат да генерират същия геном и от неинфектирана проба (както Щефан Ланка ще покаже), то те все още нямат доказателство за съществуването на нов вирус. Като втора стъпка, след като открият, че „цитопатогенният ефект“ във вирусната култура се дължи на лабораторните условия (както Щефан вече доказа), то те ще осъзнаят, че нямат и доказателство, че един човек може да зарази друг с коронавирусна инфекция. Като трета стъпка им остава да отделят това, което те смятат, че са вирусни частици, от останалите везикули в културата, да секвенират генома им и да покажат, че той е вирусен. Но тук те отново имат проблем. Цитирам статия от списание „Вируси“, издание май 2020: „…към днешна дата, не съществува надежден метод, който да гарантира пълното отделяне на вирусите от извънклетъчните везикули“. Заради поразителните прилики между вируси и екзозоми, учени дори излязаха с теорията, че ретровирусите са мутирали екзозоми! Така единственото, което им остава, е да направят истински контролиран експеримент с животни, и да се молят при 95% доверителен интервал да има статистически значима разлика – тоест, опитните мишлета да проявят симптоми единствено заради „инфектираната“ проба от Ковид-19 пациент, а не заради токсичната смес, която им инжектират. Но дори и по някакаво чудо тази значима разлика да е налице, учените няма как да знаят кое в пробата на този човек е причинило симптомите. Тоест, накрая те пак остават с едно голямо нищо в ръце.
Точно поради тази причина научен документ, съдържащ всички нужни стъпки за доказване съществуването и патогенността на SARS-CoV-2, проведени съобразно международно приетите стандарти и принципи на добрата научна практика, не съществува. Нещо повече. Официалните власти в редица държави са длъжни по закон да предоставят определена информация при поискване от гражданите. Скорошно проучване с участието на д-р Стефано Сколио, номиниран за Нобелова награда за медицина през 2018 г., показва, че всички 46 институции/учреждения, към които граждани са се обърнали за доказателство за съществуването на коронавируса, не са предоставили документи за успешната му изолация. Нещо повече, здравният министър на Германия е игнорирал изцяло запитването. И тъй като обичам да проверявам лично информацията си, проследих с интерес историята на един достоен мъж от Южна Африка на име Рикардо Маарман. Като всеки от нас, така и той има право да получи доказателства от правителството си за причините, довели до обявяване на извънредна епидемична обстановка и до ограничаване правата на гражданите, включително и правото им на препитание. През месец май тази година Рикардо призова представители на южноафриканските власти в съда. Там те му отговориха, че няма да му предоставят доказателства за съществуването на коронавируса, а съдът постанови, че не са и длъжни, в поискания от Рикардо срок. Всъщност, едва ли някога ще му ги предоставят. Изводите оставям на вас.
А сега нека разгледаме и снимките, които открих по време на проучването си.
Фиг 1: Горната снимка показва SARS-CoV-2 вириони, изолирани от първия регистриран случай на Ковид-19 в САЩ, в момента на отделянето им от заразена клетка във вирусна култура. Само че това не са вириони, а типични 500-нанометрови микровезикули, продукт на нормалното функциониране на клетките, както е видно от долната снимка.
Фиг 2: Горната снимка показва SARS-CoV-2 частици, изолирани от първия регистриран случай на Ковид-19 в Южна Корея. Само че това не са вирусни частици, а типични 100-нанометрови покрити с клатрин везикули (CCV), продукт на нормалния процес по ендоцитоза на клетката, както е видно от долната снимка. Формата и размерът на CCV напълно съвпада с тези на вирусните частици.
Фиг 3: Клетъчният транспорт между ендоплазмения ретикулум и апарата на Голджи се осъществява с помощта на транспортни везикули, покрити с COP I (долу ляво) и COP II (горе A-C) протеин. Размерът на тези везикули зависи от нивата на pH. Отчитайки вариацията на данните от измерванията (Е), той варира между 60 и 140 нанометра, а шипчетата, покриващи повърхността им, са с дължина около 10 нанометра. Размерите и формата на COP везикулите напълно съвпадат с тези на „типичните“ SARS-CoV-2 частички (долу дясно). В случая, снимката показва вирусни частици, изолирани от пациент с UK B.1.1.7 варианта във вирусна култура.
Фиг 4: На изхода на ендоплазмения ретикулум, COP везикулите „събличат“ протеиновата си обвивка и започват да се сливат, образувайки по-големи везикулни клъстери, наречени VTC (ляво). По същия начин, коронавирусните частици са заснети в момента, в който „събличат“ шиповете си и поне две от тях започват да се сливат (дясно).
След като първоначалната суматоха покрай този вирус поутихна миналата година, една група учени започна да обяснява, че колегите им неправилно посочват определени типове везикули за вирусни. С други думи, самите учени не са наясно коя частица каква е. Но докато те не ги изолират и не изследват генома им, няма и как да знаят. Разбира се, същите тези учени биха казали, че текстът ми само показва факта (според тях), че вирусът упражнява пълен контрол върху клетките ни и може да си сменя формата, когато и както пожелае. Да, но не. Докато тези везикули не бъдат извадени от културата и не се докаже, че техният геном съвпада с резултата от компютърното моделиране и че причиняват заболяване, то твърдението, че Ковид-19 е вирусна инфекция, е само догадка. Затова ли Рикардо остана без отговор? Вярвам, че да.
Съобразно ЗАПСП, и ЗИСВсички материали в Блогът на Nahuatl подлежат на Copyright©
——————————————————————————–