Силовият спорт като платформа за развитие – В памет на Милен Добрев (1980 – 2015)

от | мар. 24, 2015 | Общи статии | 0 коментари

В памет на Милен Добрев. 

Моята опитност като човек не е свързана само с езотериката. В същност тя е просто един малък аспект от моето същество присъща за свободното ми време. В живота си аз съм от този тип хора дълбоко уважаващи силовите спортове и бойните изкуства. Практикувал съм ги и все още ги практикувам, когато имам възможност. На вас приятели и любими мои хора по залите, Джудо, ДжуДжицу, BJJ, Карате До, Борба, Самбо, Силов Многобой, Вдигане на щанги и прочие – Oss!! Познавам ви!! Способен съм да видя аспекти от личността на Милен Добрев, които до някъде съвпадат с това, което аз съм осъзнал до като съм спортувал. За това посвещавам този материал именно на него. Без тъга, без болка, с респект.

Знам какво индивидуалният силов спорт носи като изживявания, знам и какво носят със себе си бойните изкуства. 2 тотално различни неща са, макар и слети в ден днешен. Мисля, и не мога да се сетя за нито един негативен аспект от цялостността на силовият спорт и бойните изкуства освен личните избори на някои индивиди решили да създават проблеми избивайки комплекси. Сам по себе си спортът, и в частност силовите индивидуални дисциплини са една от най-стабилните, най-здравословните и най-добре проектираните платформи за развитие на връзката Съзнание-Тяло-Дух. Именно като платформа за развитие те предлагат една солидна база от трудности и методики за постигането им, като външните прояви на трудностите (да вдигнеш 200 кила или да пребориш еди си кой по-силен физически от теб или просто да се научиш да се набираш) и цялостното им преодоляване са много мощни тригъри носещи сложни многопластови лични осъзнавания.

Индивидуалните дисциплини залагат на силата на личността и иднивидуалният характер за разлика от спортове като футбола и баскетбола, в които ”екипът”, тоест ”колективът” е определящият фактор. Много високо оценявам всеки спорт предлагащ платформа за лична изява, личностно развитие и въобще всеки спорт предлагащ перспективата на индивидуалното. Вдигането на щанги е един от тези спортове. Тук се сливат в красива амалгама много от важните изживявания на лично ниво носещи лични дълбоки осъзнавания посредством един много мощен инструмент – физическите упражнения и физкултурата.

Защо се нарича физкултура? Защото в автентичен вид е 100% градена на базата на едно основно нещо крайно липсващо и изкривено в днешното българско селско стопанско болно общество – дисциплината, нещо структурирано в уникални раздели съставящи цялото. Това разбира се е един бегъл аспект от милиардите изживявания възможни чрез спорта, но именно дисциплината е един от елементите, които бъдат ли сложени в раницата веднъж – трудно излизат от там. Който я сложи в торбата мигновенно започва да се отличава от стадото.

Като всеки млад човек и аз съм минал през многото години лутане, и на определени нива все още минавам от там. Не съм от хората, които търсят сила у външни източници, но ви гарантирам, че не съм открил по-добра база за лично развитие във всяка една насока от спорта, и в частност щангите, лостовете, тепиха и боксовата круша. Живеем в силно стресови времена, а стресът се трупа като все едно са ябълки в кошницата и стигне ли до горе – прелива и кошницата пада, или се къса. Най-мощното средство, което аз лично съм открил за себе си това е спорта като инструмент служещ хем за прочистване, хем за поддържка. Говоря най-вече на ниво съзнание и дух, тялото просто материализира останалите процеси. Това ще го разберат единственно хората постигали лични цели спортувайки.

В живота си стигнах до момент, в който сам трябваше да се уча на постоянство и дисциплина, преди това не разбирах въобще нито какво са в същност, нито колко наистина са нужни в живота по принцип. Никой не ме беше научил до като бях малък, никога съм нямал такъв пример и само нуждите, и в крайна сметка, критичните нужди успяха да ме върнат в залата, и само така успях да вкуся от насладата на постигнатите частични успехи в лично ниво посредством силовият спорт.

Няма нещо, което да действа толкоз комплексно и на толкоз много нива като физкултурата. Когато това се случва посредством тренировки по Борба, Джудо, Карате, BJJ, Самбо, или някоя друга комплексна система – в краят на деня съзнанието изпитва няколко основни неща крайно полезни за цялостното развитие:

  • Лекота – онова чувство заради което всеки съзнателно трениращ се връща в залата.
  • Енергичност – въпреки многото изпълнени физически упражнения човек се чувства преливащ от енергия.
  • Отпуснатост – тестостерона изиграва полезната си роля, нужната ”благородна агресия” е спомогнала тренировкатаи е довела до там човек да се чувства хем енергизиран – хем отпуснат.
  • Усещане за сила – с правилният ментален модел това е ускорен път към изкуството на отговорността.
Има още много аспекти, които биха заслужили да бъдат споменати, но генерално спортът и в частност силовите индивидуални дисциплини генерират 2 много комплексни типа хора:
  • Kоито съзнателно използват спротът по начин подобен, на това което ви описвам до тук.
  • Задръстените интелектуално и духовно, заседнали в тялото си индивиди, както от мъжки така и от женски пол. Батките и Кифлите от предната статия.
Съзнателният спортист вижда всеки аспект градящ го на лично ниво до като спортува. Той осъзнава нещата комплексно за разлика от якия батка. Якият батка си казва ”еее бахти бицепса майна!” и до там. Съзнателният спортист просто изпитва онази наслада донесла му успех чрез физическото усилие… За него ”бах тоя бицепс!” е – ”Успях да го постигна с цената на това да се науча на постоянство, осъзнах че мога! Осъзнах, че зависи само от мен, и че това е преносимо във всяко ниво от живота!”. Тази е основната разлика между батката и съзнателният спортист. Това е едно от нещата, които не могат просто така да се опишат с думи, но ще ви кажа едно – всеки трениращ съзнателно човек е стигал многократно до дълбоки лични осъзнавания именно до като спортува. Било то до като преминава 10тия километър крос, или до като се боскира, или до като Торе му прави триъгълник на ръката и вратът и той усеща как ако битката беше истинска можеше да изгуби живота си, което е истинският спусък към по-комплексните осъзнавания. Всеки един съзнателно трениращ ще ви потвърди тези думи.
Вярвам, че Милен Добрев беше един от тези спортуващи. Иначе няма как в олигофренска държава като България да се развиеш до нивото на един олимпийски шампион. Моля не се бъркайте по това как той изглеждаше. Моля тези, които нарочно се бъркат да си наврЪт стереотипите по задниците и да дишат дълбоко. Милен не се е изживявал като жертва в стил ”горкият аз”. Знаел е много добре, че няма подкрепата на оная не-съществуваща псевдо държава. Правил е това, което е обичал и това, което е чувствал, че трябва да прави – да вдига щанги. Този е неговият избор, този е личният му Път.
В контраст с това, пазмината паразити управляваща оная държава никога няма да стимулира създаването на такива човешки профили, на съзнателните спортисти, именно защото цели и дава потенциал на обратното – овчата класа поддържана идеологично от така нареченият ”елит” и техните всекидневни селско стопански циркове. Никога няма да дадат за пример на младите хора като Милен или пък като Ивет Лалова, именно поради същата причина – защото господарите са им казали ”Неееее, не искаме такива, искаме лесно управляеми”. Ха накарайте Джудиста, Щангиста, Бореца или Каратиста да се откажат ей така, щото някой казва, без бой 🙂 🙂 🙂 Още повече ако са от олимпииски клас, преборили най-добрите бойци в света…
Пък аз ще седя и ще гледам сеир!
Казвам ”в памет” само символично. В това няма никаква тъга и мъка. Милен е Инкарнация на нещо много по-голямо от само една личност. Кратък Път в години – само 35. Респект!

Ossu!

 

Nahuatl.

error: Content is protected !!
Share This